Край на една епоха: Ирландия се разделя с дяловете от банковото спасяване
През април 2011 г. ирландските граждани неочаквано стават мажоритарни собственици на сравнително малката финансова институция Permanent TSB (PTSB). Това не е повод за празнуване.
Поръчано от правителството разследване разкрива по-дълбоки от очакваното системни проблеми в банковия сектор. PTSB се нуждае от капиталова инжекция от 4 млрд. евро, или 3,49 млрд. паунда, за да остане платежоспособна. Никой частен инвеститор не желае сделката и единственият изход са публичните средства.
Тези 4 млрд. са само част от общите държавни инвестиции в банките за покриване на големи загуби от многобройни необслужвани имотни кредити.
Петнадесет години по-късно държавното участие в банковото дело приключва. Тази седмица австрийската BAWAG обяви споразумение за покупка на значителния правителствен дял в PTSB за 931 млн. евро, или 812 млн. паунда.
Важен обрат в банкирането на дребно
Танъшта, тоест ирландският вицепремиер, и министър на финансите Саймън Харис нарече сделката „най-значимото развитие на ирландския пазар на банкиране на дребно от повече от десетилетие“. Целта му е повече конкуренция на пазар, доминиран от Bank of Ireland и AIB — основните оцелели след спасителните програми.
Харис подчерта, че държавата възстановява по-голямата част от разходите за PTSB. Заедно с покупката от BAWAG, предишни продажби на активи и натрупани такси, общо възстановеното се очаква да надхвърли 3,7 млрд. евро, или 3,23 млрд. паунда.
Продажбата на последния голям дял обаче не решава сложния спор дали спасяването е било „успешно“. Харис посочи излишък от около 1,3 млрд. евро, или 1,13 млрд. паунда, от общите инвестиции в PTSB, AIB и Bank of Ireland. Това е помрачено от тежките провали на по-безразсъдни институции.
Огромен натиск и неочаквани последици
Дан О’Брайън, главен икономист на IIEA и пряк свидетел на кризата, сравнява ирландското възстановяване с шведската банкова криза от 80-те години: сходен цикъл от около двадесет години до стабилност.
Anglo Irish Bank е струвала на данъкоплатците приблизително 30 млрд. евро, или 26 млрд. паунда, което пречи да се говори за безусловен успех. Според О’Брайън „ако изключим Anglo… щеше да прилича на шведския случай от 80-те и определено бихме могли да го наречем успех“.
Краят на епохата подновява и въпроса дали международните кредитори на затруднените банки е трябвало да поемат част от загубите — подход, известен като „burning the bondholders“. О’Брайън свързва защитата им с „огромен натиск“ от еврозоната.
„Във Франкфурт бяха напълно сигурни, че ако притежателите на банкови облигации понесат загуби, това ще засегне цената на финансирането на всички банки в еврозоната“, обяснява той. Тогавашният президент на Европейската централна банка Жан-Клод Трише според съобщения е предупредил, че „в Дъблин ще избухне бомба“, ако облигационерите не бъдат защитени.
О’Брайън намира за забележително, че преживяното не води до силен ръст на евроскептицизма. „В днешните проучвания ирландците са сред най-проевропейски настроените по всички показатели: подкрепа за еврото, доверие в Комисията и европейските институции. Ирландия е сред първите“.